В един сън, или под въздействието на различни афекти и наркотици, чуваме човешкия глас като повик в шуртенето на тръбите, във вика на сойката, в някой странен барабан, резониращ с диапазона на мъжко гърло. И е глас, и не е, и това прави повика още повече повик. Женска флейта, гърлен звук от отичане на вода. Без съмнение, честотите, които ухото ни търси за информация. Някои от най-големите звезди сред музикалните инструменти плачат: цигулки, обои, саксофони – тези, които са соло. Но отвъд тяхната култивираност съществуват още безкрайно много, защото именно гласовете, и по-точно човешките гласове, ни говорят, и когато говорят, казват най-много. Най-много може да бъде казано през човешкия глас. А когато гласът е полу-човешки, някъде отвъд неговите бълнувания, през това, което не е било казано ясно и недвусмислено, ще ни накарат да търсим останалото, да си го представяме, да се плашим от него, да се опитваме да разчетем съобщенията му. Някъде отвъд нашия естествен свят. Цигулката зазвучава в един култивиран контекст на залите, телевизия Mezzo, радиото, подлеза на метрото; хората я познават като опитомено животно. Други звуци ни напомнят на гласове в сънищата, насред самотно поле, в синтезираните потоци на електронната музика. Звуковите дизайнери правят гласовете на извънземните и магичните същества да напомнят човешки глас, но не достатъчно: винаги малко по-малко, колкото да го припознаеш, но с в същото време да ни смути, да ни покаже дори само с тембъра си, че има нещо отвъд; нещо, което е с по една половина и в двата свята като медиатор между нашата и една друга вселена. Така най-баналните истории, които музиката повтаря отново през вековете и които литературата би събрала в четири изречения, зазвучават с друг смисъл. Други дизайнери – преподавателите по пеене, правят гласовете на млади момичета и момчета да надхвърлят човешкото: те също често биват наричани инструменти – на един по-висш смисъл. Инструмент, който говори език, неразбираем за повечето нации, разказващ истории за далечни във времето случки и богове – само уж говорещи този език, само уж разказващи тези истории. Операта е култивираният хибрид между мистерията на непознатото и зоната на комфорт в този свят. Нейните най-добри изпълнители са на пиедестал така, както транссесксуалните – посредниците между две природи, са на почит в някои култури: шаманите, жриците - отвъд обичайното було, което полът спуска върху очите ни. Сексът и тъмният пулс на секса нямат място в протяжността на тези гласове. Кастратите, взети от сиропиталищата в Неапол или от бедни семейства, огънати и подрязани като истински инструменти, докоснати от ангели, суперзвезди в епохата си, но и оставени без друг избор, освен пълна отдаденост, оперирани с риска да умрат от свръхдози опиум или болка, са жестокият пример за преследването на свръх-човешкото в един глас. Този глас – ангелска версия на риданията на малко дете, които преливат в писъци и настоявания, но без заплахата, без безпокойството; проводник на невинността, която винаги липсва тук. Толкова инструменти са също ридания, и когато биват заключени в рамката на веселостта, винаги по-стегната и отсечена, зазвучават изкуствено, а в смеха им винаги има нещо смущаващо или злокобно. По-лесно е на цигулките, слети в ансамбъл, да изразяват радост на групи; самостоятелни, те най-често внушават един трагичен контраст. Други гласове-инструменти носят нуждата от някаква ритуалност в природата си: диджериду, различни форми на talk box, вокодерът в някое парче на Фил Колинс или Шер. Без операция, но като физическа протеза на тялото, те мутират гласа, като запазват една познаваема част от него, но новото измерение го превръща в символ на Другото – като маската, като модата, която преобразява контурите или инсигниите на властта и признанието. Има и други полу-човешки гласове, които идват от тъмнината на електронните схеми: под главния човешки вокал на всяко поп парче е събран хор от подобни на гласове звуци, семплирани или синтезирани, които пренасят песента онази екзотика, нужна ѝ, за да говори. Хор от технологични ангели. Извън това, всичко възможно е било опитано и направено, за да се превърне китарата – този иначе откъслечен, насечен на срички питагорейски инструмент в протяжен глас. Шпенглер казва, че именно тази дискретност и отделеност на струните на китарата, чистите измерими тонове в монофонични мелодии са накарали гърците да свържат музиката и математиката. Постоянно множащите се ефекти на електрическата китара правят точно обратното: превръщат редицата от числа в поток, а тембърът в нов глас или просто по-различен глас, който разказва по-добре от всяко число. Историята в един такъв разказ е по-маловажното, даже колкото по-проста и къса е, по-добре. Нашата музика е един вечно повтарящ се разказ на непознат език, в който обаче все пак понякога долавяме думите, повика, близкото до нас, но запратено и завърнало се от един друг свят като пратеник.